Защо си спомням за него точно днес? Не знам. Може би стар навик и пристрастеност на мозъка ми незабелязано да отбелязва най-неочакваните годишнини...

Сега навярно бих го нарекла странник, но тогава това въобще не ми и минаваше през ума. Вярно, беше малко по-особен, не попадаше лесно в обичайните рамки...

Всъщност – обичаше сам да си ги изработва. От дизайна до последната заварка и боята. Сещате се – става дума за рамките на колелетата, с който често го виждахме да обикаля из тесните улички на градчето. Докато навърши 16 и замени  БМХ-са с мотор. Отново сам си го беше сглобил от разни части и парчета. Нищо чудно, че около ноктите на пръстите му все можеше да се види чернилка от грес и смазка. Не, не беше нито “Харли Дейвидсън”, нито като онези сексапилни аеродинамични чудовища с японски имена, които днес срещаме под път и над път и които все още често обръщат главите на мъжете, когато прогърмяват по улицата. По-скоро наподобяваше малко нещо на моторите за мотокрос. Нали сте ги виждали по кориците на авто-мото списанията? Винаги заснети в полет – най-малко пет метра над земята – с извито встрани кормило и спиращи дъха. С огромни грайфери на гумите, високи калници, които така или иначе изглежда не вършат много работа, защото винаги – ездач и машина – са покрити до ушите с кал. Но триумфиращи въпреки това на финалната линия...

За разлика от тези по трасетата за мотокрос, неизменно оцветени в ярки цветове, неговият беше в чисто черно... Спомням си, момчетата го подиграваха, че само такава боя е могъл да намери в единствения в града железарски магазин. А аз винаги съм си мислела, че имаше нещо повече в това. Почти като избор на имидж. Защото той се обличаше също така в черно. В девет от десетте пъти, когато го видях, носеше старо изтъркано кожено яке, поне с два номера по-малко от размера му. Това беше особено явно в дължината на ръкавите и около раменете – караше сякаш цялата му и без това кльощава фигура на дългун още повече да се изгърбва. Като добавеше човек и черните дънки, в които беше обул краката си-клечки – и картинката ставаше пълна. Малко съмнение оставаше у страничния наблюдател, че пред очите му стои един същински съвременен Рицар на Печалния Образ...

Само дето неговата Дулсинея така и не успях да я срещна. Вероятно защото не е имало такава. Иначе как щеше да я скрие в това градче, където всеки знаеше всичко за всички? Сигурно е имало нещо у него, което не се е сторило особено привлекателно за девойките в компанията. Дали налудничавият блясък в очите му, дали неравномерно наболата му брада или това, че не беше от най-общителните... Или може би седалката на мотоциклета зад гърба му не е била от най-удобните... Знам ли вече какво точно харесват момичетата днес?!

Той често изглеждаше “отнесен от вихъра”. Понякога вечер ще си седим в кръчмата цялата тайфа, ще пием биричка, и той с нас – рядко отбягваше компания, въпреки че не беше приказлив, както Ви казах. А погледът му – зареян някъде отвъд, сякаш не е тук... Чак ме плашеше на моменти. Друг път си виках: “Тоя пък като какъв ми се изживява?”

Всякога, когато го срещах, все си тактуваше с крак и поклащаше глава в ритъма на някаква си негова музика. Но явно ще да е била само някъде между очните му ябълки и зад вътрешното му ухо, защото слушалки в ушите нямаше. Веднъж дори, ей така – просто от любопитсво, специално надникнах да видя къде се крие тази музика, която очевидно го владееше изцяло. Но там нямаше нищо. А той само ми се усмихна и пак зарея поглед...

Май споменах вече, че не се побираше в стандарти. Макар да носеше каска винаги, когато бръмчеше наоколо с мотора си, все намираше други начини да привлече вниманието на полицаите и да си навлече поредната глоба... Като например – караше изправен. Не, не онези типичните тежкарски номера с изправяне на машината на задна гума. Последният път, когато го видях жив, профучаваше прав по Главната, стъпил в стремената на своя Росинант... Имах чувството, че всеки момент ще размаха меч над главата си или ще разпери ръце встрани и ще полети...

В девет от десетте пъти, в които спрях очите си на него, носеше черно... Десетият път беше облечен в абитуриентския си костюм... седмица преди бала... положен блед и изстинал в ковчега с цветя...